Когато Васула приключи изказването си и очакваше въпроси, за да започне обсъждането, теологът възглавяващ симпозиума, каза просълзен: "Това изказване за единството, което току-що чухме, беше най-горещото изказване, което съм чувал в живота си. Следователно, не желая да поставите въпроси, защото това е един пророчески глас, който говори и когато имаме пророческо слово, слушаме и поставяме в действие, каквото се иска от нас.”

Преди всичко, благодаря на Господа ни за този духовен събор, защото е благодат дадена от Бога за всички нас. Дава ни възможността да разпрострем Царството Му и ни води по-близо до помирението. Всеки деликатен жест от наша страна да се възстанови готовият да се срути Дом на Христос вълнува дълбоко Господа. Всяка стъпка към духовното единство и небесата се радват! Всяка молитва предоставена за възстановяване на Тялото на Христос, и гневът на Отеца се смалява. Всеки събор в Святото Му Име за единството, и благословиите Му се даряват в изобилие върху онези, които участвуват. Затова, прославям Бога, който никога не ни изоставя.

Farfa

Днес, бих желала да поделя с вас това въведение за ролята на мирянина в Църквата. Следват три теми. Първата тема се отнася до покаянието, плод на смирението, което води към помирение и единство; втората се отнася до греха на разделението, и третата, за ролята на Светия Дух водещ ни към единство.

Когато получих поканата да се изкажа за вселенската духовност, поколебах се да изкажа с думи особеното ми изживяване с Бога. Не се осмелявам да формулирам определението на “духовността” въз основа на моите лични “разговори с Христос”. Предпочитам да оставя Бог, много пъти и по различни начини" (Евр 1, 1) да предаде отново посланието Си посредством една слаба ръка, един член на Тялото на Христос. В този смисъл, това, което следва е различен вид свидетелство от мистичната традиция на Църквата. Следователно, това, което ще чуете сега не е академическо, теологическо изказване, защото чисто и просто не съм теоложка, а е по-скоро изказване за единството, както го изживява един мирянин, когато Бог го зове на Своята служба.

Аз самата принадлежа на Гръцкоправославната Църква. В книгата за догматиката на Православната Църква, на професор Трембела, том 1-ви стр. 79, публикуван през 1977 г., четем: “Божествено откровение определяме онова действие на живия Бог, посредством което оповестява на разумните си сътворения тайните на съществуванието, на природата и на желанията си по мярката на интелектните им възможности...” Струва си да прочетем на стр.78, където се описва необходимостта Бог сам да напътствува народа Си. Съществуват и много други упоменания върху делото на миряните в Православната ни Църква, но нямаме необходимото време тук, за да ги разгледаме подробно.

Знае се, също така, че Вторият Ватикански Събор беше подчертал значението на участието на миряните при разпространението на Евангелието посредством различните харизми, които дарява Бог на Своята Църква. В Lumen Gentium Lumen Gentium (Светлина на Нациите), Съборът споменава ясно, че миряните участвуват в пророческото служение на Христос. Христос осъществява това пророческо служение посредством клира, но и посредством миряните. Поставя ги като свидетели и от двете категории и ги снабдява с чувството на вяра и с благодатта на словото (LG35). Всеки мирянин участвува в това служение на Евангелието според харизмата дадена му от Бога. С харизмите, които са му дадени, е същевременно свидетел и жив орган на мисията на самата Църква "според мярката дарена от Христос" (Ефес 4, 7). Явно е, следователно, от това, което определят Църквите, че ролята на миряните е многозначима и че харизмите предоставени от Светия Дух на народа Му са за служението на общината и за ползата на Църквата.

От самото начало на този зов, Господ се приближи до мен с благодатта Си и с царска щедрост ми говори с поетичен тон, след като религия и добродетел бяха сладкия му разговор през всичките тези шестнадесет години с Него. Без въобще да съм го заслужила, ме повика и аз се отзовах. Писанието казва: "Поверих себе си на Бога, затова и говорих" (2Кор 4, 13). След това, Господ ми поиска да го призная и след като го признах, ми показа Кръста Си на единството.

Едно от първите слова, които ми отправи Христос бяха: "Кой дом е по-значим, твоят или Моят?" Отговорих: "Твоят, Господи." Тогава каза: "Съживи дома Ми, разкраси дома Ми, обедини дома Ми." Почувствувах се немощна и нещастна. Казах оплаквателно: "Не зная как да го направя всичко това. Не зная нищо…" Тогава Христос каза: "Остани едно нищо. Искам едно нищо и в нищожността ти ще покажа властта Си, силата Си и че Аз Съм. Умри, затова, в себе си и позволи на Светия Ми Дух да лъхне в теб." Оттогава, ми поиска да вървя с него, след като обаче минах през многобройни духовни огньове. По този начин получих божественото небе, без въобще да го заслужавам. Писанието казва: "Нищо не може да получи човек, ако не му е дадено от Бога." (Йн 3, 27)

Това дело на Светия Дух е отпечатано в единадесет книги и е преведено на 40 езика. В тези духовни писания виждаме как Бог ни дава възможности да бъдем съвършени и способни да стигнем обожествяването посредством божествеността Му и да станем съучастници по благодат в обожествяването ни. Плодовете на това дело са много, защото произхождат и те от Господа, както, каквото и да е било произхожда от Господа. Струва си трудът да спомена един от тях. Днес, в целия свят съществуват над хиляда вселенски групи за молитва вдъхновени от тези писания, под името "Истински в Бога Живот". Тези вселенски групи за молитва се състоят от различни християнски вероизповедания събиращи се да се молят за единството и помирението на църквите. Тези групи създадоха девет благотворителни дома, където се хранят бедни и неимотни. Наричат се "Бет Мириам" т.е. Домове на Мария. С благодатта на Бога, ще започнат да функционират и други в близкото бъдеще.

С благодатта на Бога, бях поканена до днес в шестдесет страни, за да свидетелствувам за големите дела на Господа. Проведоха се повече от 700 срещи в католически, православни и други църкви. Не можах да откажа да говоря на другите ни братя, които не са християни. Господ отвори също така врата и за не-християните и така, бях поканена да говоря на Евреи, както и на Индуисти, Мюсюлмани и Будисти, които, слушайки Словото на Бога, намериха свободата си и се помириха с троичния Бог, искайки да се покръстят. Христос се беше помолил за това на Отеца и каза: "Не се моля само за тези тук, но и за онези, които с тяхното учение ще повярват в Мен." (Йн 17, 20)

През март 2000 г., Господ ни позволи да се съберем в родното Му място, Витлеем. Бяха дошли 450 души от цял свят. Да, от повече от 55 страни и от 12 различни църкви, в един международен събор за молитва за мир и единство. Събрахме се като едно семейство. Бяха дошли 75 клирици от 12 различни църкви, както и други клирици от Йерусалим приобщили се и те към събора ни. Това вселенско събитие беше организирано съвместно от Евреи и Палестинци, които бяха развълнувани от писанията на Истинския в Бога Живот. Повярваха в Освободителя Христос и в освободителния Му план за нашите времена и пожелаха на доброволни начала да организират събора.

Това че Евреи и Палестинци, които, както се знае воюват помежду си, се помириха, е знак за силата на Светия Дух, който ги обедини, за да работят за срещата на разделените християни с цел мира. Както казва Писанието: "И плодът на правдата се сее от миротворците." (Як 3, 18) Това е урок за всички нас.

Да гледа човек всички тези клирици с различни църковни одежди, и въпреки това всички християни, един до друг да си поделят без разлика помежду си, да участвуват в молитвите и литургиите, беше явно триуф на Господа ни. Изживяхме и предвкусихме как ще изглежда един ден единството между християните и прославяме Бога за това. Преди да започнат изказванията и речите, всички клирици застанаха отпред, за провеждането на литания. Всички почувствувахме богопочитание. Някои държаха икони, други, статуи на Свещеното Сърце и статуя на Дева Мария, която гордо държеше един Лютерианец пастор. Други, кадяха с тамян, други, държаха свещи. Гръцкоправославните клирици бяха разменили кръстовете и своите Панагии с молитвените броеници на Римокатолиците клирици и ги бяха провесили на вратовете си. Всички крачеха, пеейки Византийския химн Кирие елеисон.

Клирици от различни църкви ни говориха за единството. Речите им отекваха, сякаш излизаха от един дух. По време на речите, почувствувахме голямото желание на всички нас за единство. Изживяхме вълнуващ момент: на подиума се намираха мнозина клирици от различни църкви, когато един Римокатолически свещеник коленичи и коленичейки пристъпи напред и целуна краката на другите, искайки прошка от тях. Един Коптски свещеник се развълнува до сълзи от това спонтанно деяние на смиреност, имитира го и коленичи и той, за да целуне краката на своите братя в Христос. Видяхме и откроихме жаждата на миряни и клирици за единство. Но, същевременно почувствувахме големите рани, които разделението ни беше причинило на Мистичното Тяло на Христос и затова изпитахме голяма радост и утеха, виждайки тези искрени деяния на смирение и помирение. Ако това беше официален събор и бяхме официални лица на Църквата и имахме сила и власт, щяхме да осъществим единството и да го оповестим след това на света.

Повечето сме уморени от това разделение, защото не е съгласно със закона на обичта. Христос е уморен много повече, гледайки ни разделени. Радостните одобрителни викове на всички насъбрали се националности, свързани заедно, които изразиха искането си за единство между християните, показваха, че това разделение не е само грях, но и престъпление. Но, казвам ви, че най-голямото престъпление е различните дати за празнуването на Пасха. Колко хубаво би било да извикаме: "Христос Анести!" в един глас на същия ден. Всички казваме: "Да бъде Волята Ти на земята, както е на небето..." Тогава, какво пречи на официалните лица на Църквата да извършат Волята на Бога и да обявят своето помирение, след като вече миряни и свещеници от целия свят изживяват единството? Единството започна вчера... Видяхме го... Изживяхме го... Зарадвахме му се и го искаме със същото желание, с което го иска Светия Дух. Иисус Христос ни обедини с Кръвта Си, как е възможно тогава да отрича човек това единство? "Защото той е нашият мир, който направи двете страни една и събори препятствието, което ги разделяше, т.е. враждата и унищожи с плътта Си закона със заповедите." (Eфес 2, 14-15). Как можем да казваме “не” на Бога, ако той ни желае обединени? Да не би защото сърцата ни закоравяха? Забравихме словата на Светия Отец, който каза: "Нещата, които ни обединяват са много повече от тези, които ни разделят." Трябваше, следователно, тези неща да ги използуваме, за да изравним пътя за пълното единство.

Благодатите, които получихме в дните прекарани в Светите Места са неизброими. Един гръцкоправославен архимандрит от Патриаршията на Йерусалим, когато чу, че се намираме там, ни покани всички, 450 души, в Църквата на Пресветия Гроб и на Планината Тавор на другия ден, за да присъствуваме на Литургиите и да си поделим пресвещените дарове, след като го желаехме и вярваме в Светото Присъствие на Христос в Светото Причастие.

Многократно чувствувахме радост, гледайки православни, лютерианци, католици, англиканци, баптисти и др. да се молят заедно с молитвената броеница, един до друг, а не самостоятелно, защото, предполага се, че е молитва на католиците. Напротив, не правехме никаква разлика. Молитвената броеница ни обединяваше и още повече боготворението на Благословеното Тайнство, защото коленичили пред Господа чувствувахме, че сме един, истински синове и дъщери на Всевишния водени от Духа. (Рим 8, 14) Като деца принадлежащи на същото семейство, заедно, един до друг, бяхме обединени, а не противници, след като не съществуваше между нас духът на различието. В онези моменти, осъзнахме че не живеехме под господството на закона, а в пространството на благодатта на Бога. (Рим 6, 14) Сърцата ни бяха обединени и пред Христос се чувствувахме истински обеденени в духа и в обичта на Бога. Действително, в онези моменти, имахме един ум и едно сърце обединени в Сърцето на Иисус. По-късно, всички клирици казаха, че завръщайки се всеки един в дома си, ще продължат да работят за напредъка на това духовно единство и че ще свидетелствуват пред братята си за това, което живяха и видяха, така че и те да се възрадват с единия Господ!

Това, което получихме от поклонението на едиството в Светите Места беше, че усетихме как молитвите са по-силни от речите и диалозите, след като едва бяхме успели да отворим устата си, за да се помолим заедно и молитвите ни бяха вече чути. Следвайки примера на Пондифика, който през октомври 1986 г. покани в Асиза представителите на всички големи религии в света да се помолят за мира, един до друг, би трябвало да провеждаме други подобни събори и междурелигийни диалози в бъдеще.

Сега, след това въведение, ще представя първата си тема относно метанията :

Ние, миряните, трябва да осъзнаем, че живеем в непрекъснат грях, грехът на разделението ни. "Всяко царство разделено против себе си, запустява. И никой друг град или дом разделен против себе си, няма да устои." (Mт 12, 25) Дори и ако това разделение да не е наше дело, а на предците ни, ние го поддържаме живо, оставайки разделени. Не можем да кажем, че Бог е доволен, доколкото пастирите са все още разделени. Не можем да говорим за Единство, без да минем през покаянието и да поставим в действие двете най-важни заповеди на Бога. То е сякаш строим без основи. Основите на единството са смиреността и божествената обич и завръщането на сърцата ни при Бога. Как е възможно да вярваме, че единството е достижимо, ако не се покаем и не изживеем в тяхната пълнота двете най-важни заповеди основаващи се на закона на обичта? Семената на единството непрекъснато ще падат в суха и безплодна земя и няма да никнат кълнове в подобна суша, която символизира нашето коравосърдечие. Трябва да седнем и да се запитаме: “Да не би да търсим единството според нашия дух и затова сме все още разделени, или го търсим, както Духът на Бога го желае, но ние не сме съгласни с това?”

Затова, със страх от Бога, защото знаем, че Бог познава истината за всеки един от нас, едно искрено покаяние е първата и най-голяма крачка, която се изисква и която ще ни осветли да бъдем напътени към духовното единство. Тази необходима метания е колосалната сила, която ще ни преобрази и ще е плодоносна от само себе си. Нека бъдем, тогава, богати в бедност, както свещеникът, който коленичи, плачейки и целувайки краката на своите братя от другите църкви и искайки прошка. По същия начин нека се покаем и ние със смиреност.

Необходимо е да съборим старите тухли в сърцата си, тухли на нетърпимост, горделивост, непростимост, неверие, разделение, липса на обич, и да построим в сърцата си Църквата на Христос, приемайки се един другиго и позволявайки на Бога да е по-близо до нас, за да ни донесе Своя мир. Трябва да се извърши кеносис вследствие на дълбоката метания, която ще предоставим на Бога и така ще ни изпълни със себе Си и ще станем тогава: "благоприет от Бога принос, осветен от Светия Дух". (Рим 15, 16)

Знае се, че Бог ни предоставя непрекъснато себе Си, за да запази жива душата ни, но след нашето покаяние, Бог ще ни се покаже със сила и благодат като същевременно ще изрази силните желания на сърцето Си, показвайки ни по какъв начин да използуваме ключа за единството. Метанията ще ни отведе не само към завръщането на сърцето ни при Бога, но и към пълно преображение, защото покаянието е вратата водеща душите от мрака в светлината. До днес, следователно, не можем да кажем, че вървим в светлината, след като продължаваме да сме разделени и разцепени. Ако не се намираме в светлината, как можем да видим Божията Воля, за да напреднем в единството и да узнаем начина, по който Той желае да стане? Как да намерим пътя и накъде се направляваме, ако сме все още в мрака? Ако не побързаме и не отстраним всички свои предразсъдъци, за да почерпим, напротив, елей от запасите на смирението и обичта и да превърнем малкия пламък в жив факел.

За да стане това, всяка църква трябва да умъртви своето аз и своята неогъваемост и тогава ще блесне в нея присъствието на Христос. Всяка църква трябва да мине през безспирно разкаяние и да се прилепи за Христос и за обичта Му към човечеството. С това деяние на смиреност, грешките на църквите, нови и сегашни ще се изтрият и ще бъде постигнато единството. Веднага щом снижим гласа си, ще започнем да чуваме гласа на Христос. Единствено, когато снижим главата си, ще позволим да бъде видяна главата на Христос, а не нашата. Единствено, когато се снижим изцяло, ще може Христос да ни вдигне, за да видим славата Му. Писанието казва: "Смирете се пред Господа и той ще ви вдигне високо." (Як 4, 10) Тогава, и само тогава, ще бъдем достойни да узнаем коя е божествената Воля на Бога, защото ще покаже силата Си, след като ни обезличи и святото Му присъствие се излее като река в пустинята на душата ни, излекувайки ни. И тогава, когато здравето ни се възстанови, душата ни няма да ни позволи да паднем отново и да попием отровата, която попивахме с жалкото ни разделение. Ще имаме едно единствено желание и това ще бъде жаждата за чиста съживителна и животворна вода. Освен това, тази чиста животворна вода не само ще ни излекува, но и ще ни изпълни с милосърдие и обич. След като дадем на Светия Дух свободен вход в нас, ще ни завладее лесно и ще ни изпълни със светлината си, доставяйки ни пълна метаморфоза, превръщайки ни в небе.

Господ ми позволи веднъж да чуя следните слова: "Ако позволите на Светия Ми Дух да ви завладее, може да преобрази душата ви от пустиня в градин, където да си отпочивам. Светият Ми Дух може да преобрази душата в дворец, където ще бъда Цар и ще властвувам над вас. Светият Ми Дух може да преобрази душата ви в рай и в този рай ще Ме прославяте." За да бъде постигнато единството, трябва да понесем едно преображение, и след като не успяхме да си поделяме същия Потир около една Дарохранителница, това показва, че това преображение не се е извършило в нас, щом като живеем разединени. Нека преминем, тогава, през метанията, за да позволим на Светия Дух да ни преобрази. Без това преображение, ще бъдем неспособни да вникнем в дълбините на Бога, за да видим Бога и да Го проумеем. Това съзерцание на Божествеността безсъмнено ще привлече сърцата ни в единството. С опитността на божието съзерцание, душата ни ще осъзнае същевременно колко Го обиждахме с разделението си. Ще бъде като акт на пречистване или като частичен съд, но и началото на нов живот с единия Христос.

С това преображение ще открием как, въпреки че се намираме постоянно всред хората, умът ни ще се намира на небето. Въпреки че телата ни ще се движат между хората, душата и умът ни, пленени от божията Воля, изпълнени от величавостта на божествената светлина, ще приличат на ангел, който крачи в дворовете на рая заедно със светиите и ангелите, съединен духовно с Бога. И тогава, ще се изпълни молитвата "Отче наш", защото Царството Му ще е дошло и Волята Му ще стане на земята, както е на небето. Отсега нататък, каквото предприемаме ще е съвършено и безпогрешно, след като ще бъде божествено и според ума на Бога. Узнахме, че умът ни не може никога от само себе си да се издигне в небето, само Бог може да го издигне на небето и с голяма радост да му разкрие тайнствата Си. Ако бяхме се отзовали на молбата на Христос "да бъдем един", и ако се бяхме отзовали на зова Му, показвйки подчинение, днес щяхме да си поделяме общия Потир около една Дарохранителница и да казваме: "Вървя заедно с Бога и царувам с Него сега."

Църквата се нуждае от укрепване и единствената надежда за укрепването на Църквата е единството. Както са понастоящем нещата, Църквата губи блясъка си поради безсилието си, в степен да не може да застане права и да привлече сама елея и лечителния балсам от Извора на Живота, който е Светият Дух. От страх да не би да загуби съкровищата си, но най-вече самоличността си, особено православната ни Църква, не само затваря прозорците си, но дори се уверява, че и вратите й са добре затворени, без да осъзнава, че вътрешността й е мухлясала. От страха, който изпитва, пречи на струята на благодатта, която може без страх да я отведе към единството и помирението. Който действува от страх и се уверява, че прозорците и вратите са добре затворени, обикновено се страхува, че ще откраднат скъпоценностите му. Но не е само православната Църква, и другите Църкви се отнасят по същия начин. Защо се страхуват и се усамотяват така? Защо някои от тях затварят все още вратите си? Христос не помири ли миряните и юдеите и не ги ли постави да боготворят заедно един Христос? Христос не разкъса ли на две завесата разделяща човека от Бога, помирявайки сътворението с Твореца? Христос не събори ли вратите на Ада и не освободи ли духовете? Какво повече, тогава, би могъл да направи Христос и не го е направил? Защо, тогава, църквите до днес се укрепляват и издигат стени, за да поддържат живо това разделение? Ако само биха отстранили страховете си, неогъваемостта и мнителността си, днес нямаше да говорим за единство, защото щяхме да провеждаме заедно Светата Евхаристия около един олтар.

Ако църквите успеят да превъзмогнат отрицателните препятствия, които ги разделят, препятствия, които според Писанията са противни на единството на вярата, обичта и боготворението между нас, Христос ще спази обещанието Си да дари период на благодат в целия свят. Този Мир ще привлече всяко съществувание в мистичното Тяло на Христос, правейки да се осъществят словата, които отправи с молитва към Отеца: "за да бъдат всички един, както ти, Отецо, си един с мен и аз с теб, и така светът да повярва, че ти си ме изпратил." (Йн 17, 21) Тази молитва на Иисус към Отеца да бъдем съединени подчертава ясно, че цялото сътворение ще бъде повлияно, стигайки до духовно единство, а не до едно подписано споразумение. Но, едно такова единство, което ще повлияе на цялото сътворение не може да се извърши без Духа на Бога, който ще дари силата Си на човечеството. Светият Дух трябва да издигне нови апостоли да отидат и да провъзгласят на света и да привлекат вярата на целия свят в Христос. Вземайки пред вид нашето разделение, което продължава, бих казала, че Църквата показа слабост в това оценяване.

Но, въпреки нищетата ни, Светият Дух на благодатта няма да бъде възпрепятствуван от човешките ни грешки, славолюбието ни и неспособността ни да снижим своето аз и да се помирим, за да стигнем до единството. Обичта на Христос за човечеството го подтиква в дните ни да се наведе от висините, за да стигне до нас и да покрие със светата Си Кръв тези несъвършенства. Светият Дух познава слабостите и грешките ни, затова никой не би могъл да каже, че Светият Дух е престанал да раздава благодатите Си. Намира се вън и вдига шум, за да могат накрая и глухите, които са се залостили, да чуят и да отворят най-после вратата на сърцето си и онези, които бяха мъртви да се възвърнат към живот. И там, където бяха престанали да съществуват, ще се възвърнат към съществувание.

Една от благодатите, които Светия Дух дава във времената ни са новите апостоли, които Бог подготви, за да извират от устата им като ехо божествените слова. Но ако не може лесно да бъде развълнуван умът и сърцето ни и да чуе тези слова, то е защото станахме прекалени технократи и уви, големи рационалисти. В това технократско обкръжение, милосърдието на Христос бива помрачено, както и простотата на духовния в Бога живот. Затова, от голямо значение е, особено православната църква, но и другите църкви, да позволят на Светия Дух да вдъхне в тях възраждащо дихание. С това възраждане ще застанат прави и ще осъзнаят, че проповядването на християнизма е необходимо, за да се помири светът, който така много се е отчуждил от Бога. Да евангелизираме на едно дехристиянизирано общество е също така един начин да позволим на хората от всякаква раса и вяра да се завърнат при Бога и да започнат да търсят Божието Лице. Всяко съществувание на земята би могло да се възползува и, след като се предаде на Бога, Светият Дух ще направи останалото и ще изкорени всякакво препятствие по пътя за пълно духовно единство.

Бог иска от нас да извършим в себе си вътрешна промяна. Някои, разбира се, биха могли да кажат: “Но, винаги сме спазвали закона на Църквата и му се подчиняваме...” Не е достатъчно да опазваме закона на Църквата и да го спазваме. Нашата неогъваемост ни осъжда. Много пъти говорим за закона, но не го носим в сърцата си. Сърцето на закона е обич, но в повечето случаи живеем буквата на закона и пропускаме да живеем сърцето на закона. Често пренебрегваме важните неща на закона, които са обичта, милосърдието и добрата вяра.

Ще трябва да проявим готовност да се молим повече заедно, защото молитвите биват слушани и изслушвани, докато диалозите са само думи и формулировки. Това не означава, че трябва да изключим срещите и обсъжданията, както вече споменах, в никакъв случай. Но, какво е по-значително за нас, буквата или Духът? Ако кажем буквата, тогава ще работим като администратори, но това са въпроси на Бога и не съществува вероятност да бъдем оправдани, нито ще спечелим, каквото и да е, защото е сякаш да казваме на Духа “не съм вече дете и мога сам да вървя”. И така, буквата ще убие Духа и ще станем наистина администратори, разбърквайки само листове и оставяйки всяка среща с празно сърце.

Какво е следователно по-важно, законът или Духът? Ако кажем законът, тогава вече сме осъдили седналия до нас брат, който принадлежи на друга църква, а същевременно другият вече ни е осъдил, и всеки един ще слуша от другия: "Ние притежаваме пълната истина и ние сме правилните." И отново разчленяваме Христос и отново не постигаме нищо. Ако започнем с догматичното учение и неговото съдържание, тогава е възможно отново да стигнем до по-голямо разделение и разцепление накрая, въобще да не стигаме до същността. С това нямам пред вид, че трябва да нарушим догматичното учение, след като това учение е точно съществуванието на Църквата. Ако позволим обаче на Светия Дух да ни напъти по изключение, вместо да напътваме ние Светия Дух, тогава Светият Дух ще съживи буквата и закона и ще ни покаже истинското учение, че Иисус Христос е единственото дейно начало в нас, въпреки разкликите ни в догматичната терминология. За това деяние на обич е необходима голяма беднота на духа и едно преливане на великодушие. Нека започнат, тогава, догматичните ни диалози със Светия Дух. Нека ни поведе Той за ръката, за да ни покаже в сърцето, че същността на учението трябва да се основава на обичта, жертвата, освобождението и пълната апатия.

Нетърпимостта и горделивостта са причините, поради които сме разделени и разпокъсани. Прогонихме различителния знак на вярата, който е божествената обич, както каза Христос относно добродетелта на обичта: "Така ще узнаят всички, че сте Мои ученици, когато се обичате един другиго." (Йн 13, 35) Да, обичта на Христос Го подтиква да показва безмерна милост спрямо разделението ни, това разделение, което предизвиква суша и коравосърдечие опустошили църквата и донесли общо вероотстъпничество в християнския свят. Днешният свят, в това състояние на вероотстъпничество, няма място за Бога, след като хората са завладени от един вид самореализиране. Днес светът отрича да отдаде необходимата слава на Бога и живеем в епоха, където всяко добро се превръща в зло. Християните, поради разделението ни, непрекъснато се дехристиянизират и падат в заблуди. Забележете около себе си, една част от Църквата е заслепена поради рационалистическия си дух. Доколкото прибягват към своя дух, ще продължат да вървят в мрака. Ще се опитват да разменят Традицията на Църквата с човешки аналогии и излишни украшения, без Истината, която се намира в Христос. Трябва да се молим за онези християни, които с леснота подкопават Божествеността на Христос, оголвайки Църквата не само от иконите, статуите и скъпоценните Й прибори, но и от истинското присъствие на Христос в Евхаристията. След като провъзгласяват Христос Цар и прославен, уверявайки за могъщието Му, разгласявайки страшната Му сила, възхвалявайки Го, признавайки всемогъщието Му и чудесата Му, ще трябва да ги попитаме защо Христос става за тях препятствен камък, когато трябва да се измери величието на Божествеността Му в Присъствието Му в Божията Евхаристия. Ако не погледнат на Божествеността Му с очите на духа, ще продължат да приличат на полузаспал човек, който никога не разбира какво му говорят.

Господ ми позволи да чуя от Него тези слова: "“Аз съм Върховният Първосвещеник в целия Ми Дом, този дом, който хората безмилостно разделиха, от липса на обич. Ще трябва ли тогава да продължавам да гледам Дома Си разделен и в такъв бунт и да не се намесвам? Все по-малко значение се отдава на Моята Евхаристия. Нека узнаят всички раси, че плътта и кръвта Ми произхождат от Майка Ми. Тялото Ми произхожда от Пресвятата Дева, от чиста кръв..."

Лицемерието и престореното боготворение никога не можаха да измамят Христос, но колкото пъти възприехме взаимната обич, която води към мир и взаимно разбирателство, Духът Му се радваше. Как, тогава, да очакваме днес Духът Му да се радва, когато на всеки Великден, който отминава, датите на Великден не се обединяват и продължават да бъдат официално необединени, освен ако случайно съвпаднат? Как може да се радва Духът Му, когато членовете на Мистичното Му Тяло са все още разпилени, както сухите кости от видението на Йезекиил? Въставаме с дързост срещу Бога и срещу всички небесни сили. Без страх нарушаваме, пред престола Му, закона Му на обич. Писанията казват: "Допуска грях този, който знае да прави добро, но не го прави." (Як 4, 17) Писанията не се лъжат и не можем да ги отхърляме.

Освен това, как е възможно да очакваме от Църквата да бъде достоверна в очите на останалия свят, когато възгласява мира, обичта, единството, братството и помирението на страни, където колят жителите си и когато ние в същото време, помежду си, колим Тялото на Христос, изстрелвайки непрекъснато отровни стрели един срещу друг? Ние, царското семейство на Христос, сме разменили славата си със срам. Бог ни зове всички и ни подканва да сме един, "за да повярва светът". (Йн 17, 21) И така, единствено, когато се излекува Църквата с единството и придобие отново силата си, ще може да помири света с Бога. Наред с това укрепване ще може да събори всички тези тъмни сили, които помрачаваха света и господството на лукавия, което ни държи разпилени.

Единствено Светият Дух на Благодатта може да направи Църквата да напредне бързо към единството и да ни направи да превъзмогнем страховете си, за да пристъпим напред. Светият Дух е тук, за да изгори до корен всичко онова, което ни държи разделени и забавя единството. Лукавият го знае, разбира се, това и непрекъснато издига препятствия там, където нормално не би трябвало да съществуват, възпретятствувайки единството. Поради тази причина, смятам, че е много важно да се подчиним на Светия Дух и да отдадем по-голямо внимание на харизмите, които Той дава на Църквата. Ще трябва да престанем да гасим огъня на Светия Дух, който може да осветли вътрешността на църквата. Следователно, важно е да се оставим да бъдем поведени от благодатта, а не от страха. Нека оставим Светият Дух да бъде като Парусия в Църквата.

Тялото на Христос, Църквата, както знаем непрекъснато се увеличава със силата на Светия Дух и ще продължи да се увеличава до последния Ден, защото Христос е скалата, строителят на Църквата, както и Пастирят на народа Си. Христос е върховният Първосвещеник над целия Си дом, този дом, който хората безмилостно разделиха, от липса на обич. Красотата и славата и плода, който навремето даваше, в началото на съществуванието си, е паднал сега долу като гнил плод. Ако това не е истина, къде е сега Апостолската Църква с нейната готовност да даде свидетелство за Христос, да се пожертвува над олтаря на мъчениците, да се унижи на арената на срама и болката, вместо да се отрече от Христос? Къде е онова апостолско усърдие за вярата и горещото желание за глобална евангелизация? О, Христос, докога ще трябва Святото Ти Тяло да бъде заковавано, пронизвано и разчленявано, за да осъзнаем, че е възможно да сме разделили Тялото Ти, като инструменти на самия “разделител”? Направихме го неволно. Помогни ни да намерим и да запазим този толкова свят остатък наречен Твоя Църква. Помогни ни да го съберем наново. Едно църквовно единство решено да донесе Второто Ти Пришествие като откровение на целия свят.

Въпреки че знаем, че съществува онтологическа бездна между Светия Дух и нас, Светият Дух може да я отстрани и да се приближи до нас, за да ни покаже, че истинският християнин е този, който вътрешно е християнин и че истинското духовно единство е и ще бъде в сърцето. Единството не е с буквата, а с Духа.

Действително, независимо от това какво очакваме от Църквата, независимо от това как гледаме на неуспехите й, но и на триумфите й, независимо от Кръста на единството, който стоварваме върху плещите й, в крайна сметка знаем от опит, че този Кръст ще бъде вдигнат от онези, които имат чисто сърце. Ако трябва сега да решим за единството, ще трябва да отворим сърцето си и да приемем тези души надарени от Светия Дух. Когато, в крайна сметка се доверим на бедните в духа, които са готови да понесат на плещите си Кръста на единството, тогава ще имаме една съвсем свободна нива, където ще започнем да сеем семената на истинското християнско единство, което ще завърне света при Бога и ще го изпълни с благоухание. Църквите трябва да позволят на Светия Дух, вътрешният извор на християнското единство да ги обнови и да ги изпълни с благоухание, първо тях и след това подред ще изпълнят с благоухание нациите една след друга, и ще се обединят в Истината, помазвайки така Мистичното Тяло на Христос. Църквите, следователно, особено Православната ни Църква, трябва да внимават да не гасят Духа и да не преследват различните харизми, които раздава в полза на Църквата, а напротив, да позволят на пламъка Му да почисти и да съживи вътрешността на Църквата, за да може да пристъпи към духовно единство.

Светият Дух, също така, зове Невестата Си към единство и казва:

Смятам, че е стигнал часът да престанем да причиняваме на Господа ни нови Гетсимании. Напротив, нека поставим венци на обич на Главата на Господа. Ще приключа, казвайки, че единството ще дойде единствено, когато всички започнем истински да обичаме Иисус Христос.